Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.


Публикации - Vanilla_lady

Страници: 1 ... 13 14 [15]
211
Най-добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на съпругата си и извади опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше обикновено пакетче – в него имаше луксозно дамско бельо. Той разкъса хартията, хвърли я и се загледа с тъга в коприната и дантелите. "Купих й го, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. Преди осем или девет години. Тя никога не го облече. Пазеше го за някакъв специален случай. Мисля, че днес е този случай." Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, приготвени за погребалната агенция. Съпругата му беше починала.

Той се обърна към мен и ми каза:

"Никога нищо не прибирай за някакъв специален случай. Всеки ден от живота ти е специален."

Няма да забравя тези думи.

Те промениха живота ми.

Днес чета повече от преди и чистя по-малко.

Сядам на терасата и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината.

Прекарвам повече време със семейството си и с приятелите си и работя по-малко.

Разбрах, че животът е натрупване на опит, който трябва високо да се цени.

Вече нищо не пазя за специални случаи. Използвам всеки ден кристалните си чаши.

Обличам новото си яке, когато отивам до супермаркета. Използвам любимите си парфюми, когато ми е приятно.

Фрази, като "Един ден...." или " Някой ден...." вече не съществуват за мен, изхвърлил съм ги от речника си.

Искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя.

Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако знаеше, че утре няма да я има - едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме.

Мисля, че тя би звъннала по телефона на семейството си и на близките си приятели.

Може би аз също бих се обадил на стари приятели, за да се сдобря с тях и да се извиня за стари пререкания.

Може би тя би поискала да отиде още веднъж на китайски ресторант /нейната любима кухня/. Колко би било хубаво.

Ето някои от онези малки неизвършени неща, които много биха ме ядосали, ако осъзнаех, че дните ми са преброени.

Бих се ядосал, че не съм се срещнал с приятелите, на които щях да се обадя "тия дни".

Бих се ядосал, че не съм написал писмата, които щях да напиша "тия дни".

Бих се ядосал, че не съм казвал по-често на най-близките си колко много ги обичам.

От сега нататък нищо няма да пропусна! Няма да отлагам нещата, които ми носят радост и които ме разсмиват.

Повтарям си, че всеки ден е изключителен. Всеки ден, всеки час, всяка минута са изключителни.

212
Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни

Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин - известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно-изразителна статия — толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи, но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по­вече, но научаваме по-малко. Планираме по­вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

213
Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
със чашка и с песен — за първи ли път? —
ги пращам, по дявола нека вървят!
 
Понякога стискам от мъка пестник,
но бой е живота, а ти си войник!
Безгрижният нрав е богатство за мен:
пред никой не скланям глава унизен.
 
Гнетят ме нещастия, скърби и страх!
Но вечер с другари — лекувам и тях!
Когато сме стигнали читави, брат,
защо да си спомняме злото назад?
 
Съдбата ми — кранта, се спъва навред.
Към зло, към добро ли, да кара напред!
Аз своята участ, добра или зла,
ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.

Страници: 1 ... 13 14 [15]